Съвсем случайно открих неточност в книгата „Положителна теория за бъдещето“. Майкъл Джексън не се е срамувал от негърския си произход и не се е „избелвал“ за да изглежда като бял човек. Истината е, че е страдал от заболяване – витилиго – при което части от кожата губят цвета си поради изчезване на меланина. Майкъл е ползвал препарати за избелване на останалите тъмни петна за да изравни цвета на кожата си. В едно интервю за Опра Уинфри през 1993 той съобщава за това свое заболяване, както и че е генетично наследено по бащина линия. В същото интервю обявява, че се гордее с афроамериканския си произход. Грешката ме накара да поразровя случая и фактите показаха още по-добро съвпадение с хипотезата, че е страдал от комплекс за малоценност, който, както се оказва, е породен в детска възраст от амбициозни родители, точно както се говори в последните глави на книгата.

Коренът на бедата

Майкъл произхожда от бедно работническо семейство с 9 деца. Баща им решава, че имат музикален талант и отрано образува музикална група от петима братя, от които Майкъл е най-талантливият и най-малкият. Групата първо се казва „Джексън Брадърс“, после „Джексън файф“ накрая „Дъ Джексънс“. На 7 години Майкъл е солист на групата и пише песни. На 11 години вече е призната звезда. Самостоятелната му кариера започва на 20 годишна възраст. Така детството на Майкъл Джексън е белязано от постоянни репетиции и записи под строгия контрол от страна на баща му Джо Джексън.
За цената на този успех разказва самия Майкъл в същото интервю пред Опра Уинфри. Тормозът от страна на баща му е стигал до там, че на Майкъл му ставало лошо, когато той идвал да го види и дори повръщал – и в детска възраст и като голям. Имало е и побой, и подигравки че е грозен, че носът му е голям. Майкъл споделя още, как постоянно е бил зает с репетиции и записи и завиждал на децата, които играят навън. Така той не само се оказва лишен от свободна игра и спонтанност, но и изолиран от типичните за възрастта социални взаимодействия. Според Адлер (1927) чувството за принадлежност и сигурност в ранното детство е критично за изграждане на здравословна самооценка. В отсъствието на такова, личността често развива „чувство за малоценност“, което се превръща в мотивационен двигател за целия жизнен път. Така хипотезата за негърския произход като източник на комплекс за малоценност, която е и значително по-слаба, минава на заден план, докато на преден излизат отношенията с баща му – ненавременни задачи, които Майкъл успява да реши благодарение на големия си талант и заряда на перфекционизъм, поради който Майкъл е недоволен от себе си до края на живота си – нещо което също споделя в интервюто. Една от ключовите фрази, които Майкъл казва на Опра е, че иска да бъде обичан. Очевидно, детството не е оставило у него впечатлението, че родителите му го обичат. Въпреки успеха, в интервюто Майкъл говори за 14 години тъга (по време на интервюто е на 34 години).

Пластичните операции

Обидите, намеците за големия нос и акнето в тийнейджърска възраст очевидно стават повод за пластичните операции. Бащиното внушение, че е грозен трябва да бъде поправено. До момента на интервюто Майкъл е претърпял две операции, за което сам признава и дори изказва мнението, че голям брой операции не биха били нормални. В следващите години от живота му обаче операциите на лицето ще зачестят и както казва козметичния му хирург – на всеки 6-8 седмици Майкъл е лягал на операционния стол. Такова количество интервенции са биологично непоносими следствие на което резултатът е все по-незадоволителен. В края носът му почти изчезва, а Майкъл започва да носи маска. Майкъл развива мания за криене на лицето. В един от документалните филми които гледах се коментира сцена, в която той показва децата си през прозореца на Хотел Адлон в Берлин, под който са се събрали тълпа негови фенове. Първо показва малкото дете, бебе. Прозорецът е нисък и има парапет. Майкъл изважда детето отвъд парапета. Не го изпуска разбира се, но това става повод за коментари. В документалния филм обаче се изпуска нещо доста по странно – лицето на детето е закрито с кърпа. После Майкъл показва по-голямото си дете. Неговото лице също е закрито с кърпа, а самия той си крие лицето зад пердето. Такова постоянно и непоправимо нехаресване отива отвъд резултатът от подигравки в детска и младежка възраст. То е компонент на нещо по-мощно.

Блокиране на психическото развитие

По-мощното нещо е инфантилността на Майкъл. Майкъл е непораснало дете. Това личи особено в интервюто на Опра Уинфри. По време на интервюто Майкъл е на 34 години, но тя му задава типични (и нетактични) тинейжърски въпроси – излиза ли с момичета, бил ли е влюбен и абсолютно недопустимо – девствен ли е. Естествено – последният въпрос го смущава, но все пак като интелигентен човек успява да се измъкне. Опра се държи така защото го познава. Поведението ѝ е негативно и неправилно, но съответства на неговата психика. Опра обаче му устройва унизителна „ученическа“ ситуация. В интервюто се вмъква някоя си Лиз Тейлър. Като възпитан джентълмен Майкъл ѝ отстъпва стола си, но в стаята няма трети стол и той остава да стои прав в изключително неловко положение, като слуга в английски двор. Двете жени започват да си говорят и напълно го игнорират, особено Опра. Вижда се, че той е фрустриран, клати се, не знае накъде да гледа. Сцената е като на прегрешил ученик с майка си при директорката на училището.
Изумително как прехвалена телевизионна водеща от калибъра на Опра Уинфри може въобще да проведе такова интервю. Първо, настойчиво задава лични въпроси от контингента на жълтата преса и подвежда Майкъл да отговори на два от тях. Второ ситуацията с липсващият стол е груба грешка! Майкъл е домакин на интервюто, то е в неговия дом и ако е знаел, че ще има трети човек, то той естествено би се погрижил, да не изпада в неловка ситуация. Ако появата на Тейлър е трябвало да бъде изненада, която третия стол би осуетил, то с появата на Тейлър някой от екипа на Опра би трябвало да донесе стол. Но това не се случва. Нещо повече дори от екипа да са пропуснали да подготвят стол, можеха да прекъснат интервюто за минута (цялото интервю е в свободна неофициална форма) докато някой донесе стол. Но и това не се случва. Двете жени си говорят, хвалят Майкъл, докато той стои прав като наказан. А хвалбите им според мен са неискрени. До края на интервюто Опра продължава да се държи с Майкъл като с дете. Ако трябва да съм честен, не разбирам поведението на Опра (а и на Тейлър). За мен това е непрофесионализъм, злоба или обичайното отношение към децата е такова в американското общество. И ако това е най-добрата телевизионна водеща в САЩ … А Майкъл Джексън всъщност прави добро впечатление на деликатен човек със задълбочен ум и доста разумни и хуманни разсъждения, но не успяващ да се изрази или да „превземе“ разговора. Ситуация, която всъщност е нормална – силата му е на сцената, а извън нея самият той споменава за самота, а определено виждаме и неувереност. На него тази неувереност и инфантилност са му известни. Затова оперативно си прави трапчинка на брадата, за да изглежда по-мъжествен. Това е неговият комплекс за малоценност, породен от липсата на правилни отношения с хората в детска възраст, от липсата на любов от страна на родителите в частност от баща му. Компенсацията му са песните, музиката и танца понеже това той умее най-добре. На сцената има пълен контрол.

Невърленд – социална среда за децата и за Майкъл

Разбира се, Майкъл е достатъчно умен за да знае, че детството му липсва. Споделя го с Опра при разходката им в Невърленд. Построяването на този парк и благотворителността за деца в неравностойно положение е напълно разбираема – опитва да даде на другите деца онова, което той самият не е могъл да има, макар и поради друга причина. Затова в театърът му има болнични легла, на които могат да се настанят болни деца-зрители в лежащо положение.
Майкъл е в голяма степен отшелник. В животните и децата открива чистота, която при възрастните я няма – липса, с която не може да се справи. А светът на възрастните действително е жесток. Неговата психическа неустойчивост се засилва от обвиненията в педофилия в периода 2003-2005 година. По време на съдебните процеси той слабее, очевидно страда и боледува. Спира да пее. Пристрастява се към лекарства. Оправдан е, но остава без средства. Обявява концерти в Лондон, но умира при ужасни условия преди да се състоят.

Психически образи на Майкъл

Външният психически образ на Майкъл Джексън е на свръхуспешна звезда – Кралят на поп музиката, който се занимава и с благотворителност насочена към деца в неравностойно положение. Този външен образ му е натрапен от обществото. Първо от баща му, в детска възраст, когато Майкъл не е имал възможност да откаже, а после и от обществото, чрез неговото възхищение и възнаграждение. Вътрешният психически образ е на отчужден и самотен човек със солиден социален дефицит. На грозно дете, което не е успяло да надрасне юношеството, тъй като се счита за по-малоценно от възрастните. Отношенията с възрастните са само болка. Увереността на сцената изчезва извън нея. Затова търси социални контакти с равните нему – децата. В контактите с възрастните е неуверен и често пренебрегван – нещо, което се вижда дори в интервюто с Опра.
Разривът между двата образа е толкова голям, че Майкъл не успява да го скрие. Затова вътрешният образ е видим с „невъоръжено око“. В по-леките случаи човек успява да крие вътрешния си психологически образ и изглежда „нормален“. При Майкъл обаче усилията са отчаяни и минават отвъд границата на разумното – множеството козметични операции, закриването не само на своето, а и на лицата на децата му. Такива действия не прикриват, а издават вътрешния му образ. Удивително е колко жестоко се отнася обществото с Майкъл Джексън, като се започне от баща му, мине се през клюките в медиите, пренебрежителното отношение на двете жени във споменаваното горе интервю и се стигне до обвиненията в педофилия с цел измъкване на пари. Обществото го убива психически, а накрая и физически. Майкъл умира поради небрежност на лекуващия го лекар.

Заключение

Краткото изложение на живота на Майкъл отлично се вписва в Адлеровата индивидуална психология и действително представлява пример за творческа свръхкомпенсация на комплекс за малоценност. Да, случаят е краен, но както самият Адлер твърди, крайните случаи по-ярко изразяват характеристики налични и при леките случаи. Майкъл е изключителен талант, това му носи успех, пари, световна слава, но не и щастие, тъй като успехът е свръхкомпенсация, симптом, а не лечение. В такава ситуация много хора се озлобяват и стават мизантропи. Това у Майкъл го няма, което му прави чест и печели моите симпатии. Всъщност, Майкъл Джексън е съвременно жертвоприношение – за да могат хората да се радват на таланта му, той трябва да страда и да умре – психически и физически. Ако се обърнем към баща му, човекът започнал това жертвоприношение, вероятно ще открием същото – комплекс за малоценност, чиято свръхкомпенсация е успехът на децата му.

Източници:

Winfrey, O. (Host). (1993, February 10). Michael Jackson talks to Oprah [TV special]. ABC. Goldthorpe, Maureen (Director) (2012). Michael Jackson: Life, Death and Legacy. EntertainMe Ltd Humphreys, Liam. (Director) (2002). Michael Jackson's Face