- Публикувано на
Растеж и упадък на Китай
- Автори
- Автор
- X
Икономическият растеж е традиционна национална цел и обект на възхищение. Кой какво научно откритие е направил, какво е произвел, какво техническо ниво е достигнал се е превърнало в мерило за народите. Довчера се възхищавахме на Запада, а днес това възхищение, а и завист се пренася на изток, към Китай. Самото китайско общество не скрива задоволството си от своя икономически възход. Тук ще разгледам една друга по-обхватна страна на обществено-икономическото развитие, а именно повтарящият се шаблон на индустриализация и демографски преход. Как Китай се вписва в него и какви са вариантите за неговото бъдеще.
Социализъм с китайски особености
Претенцията на Китайската комунистическа партия е да развива социализъм с китайски особености като творчески адаптира марксизма към китайските национални характеристики за да създаде научно обоснован социализъм. Според китайските виждания, Китай се намира в ранен („основен“) етап на развитието на социализма, в който частната собственост и частното обогатяване са необходими за да се извади китайския народ от бедността. Въпреки големия брой частни компании, официалната позиция е, че икономиката се основава на "доминанта на сектора на обществената собственост". Това означава, че държавата запазва контрол върху т.нар. "командни висоти" на икономиката – стратегически сектори като финанси, енергетика, телекомуникации, отбрана и транспорт.
В този модел частният бизнес е двигателят на растежа, иновациите и заетостта. Компании като Huawei, Tencent и BYD, са именно продукт на тази политика и са извели Китай до върха в глобални сектори като електромобилите и 5G технологиите.
Държавният сектор обаче запазва стратегически контрол. Държавните предприятия често са огромни, заради мащаба и стратегическото си значение. Те гарантират, че държавата има лостове за макроикономическо регулиране и може да насочва развитието в желаната посока.
Гарант за поддържането на тази политикономическа система е Китайската комунистическа партия, която владее управлението на държавата и контролира частния бизнес с методи като петгодишни планове, социално законодателство, партиен контрол в частните фирми, държавни поръчки и държавно финансиране.
Тази постановка на китайската политическа и икономическа система има сходства с Източноазиатския модел на догонващо икономическо развитие, ползван например от Япония, Южна Корея, Тайван и Сингапур, но носи известни черти на социалистическия модел на СССР. Затова ще разгледаме потенциалното ѝ бъдещо развитие в рамките на двата модела, като ще ги свържем с всеобщия демографски проблем.
Китай и всеобщия демографски срив
Фигура 1 Изменение на раждаемостта с времето за Великобритания, Русия/СССР и Китай.
Фигура 1 илюстрира този исторически факт. На нея виждаме втората индустриална революция във Великобритания, която е съчетана със стабилен спад на раждаемостта (плодовитостта). Първата световна война води до нестабилност, но след нея тенденцията за намаляване се възстановява и след 1930 година раждаемостта пада под необходимите за възпроизводство на населението 2.1 деца на жена. Аналогичен е ходът на раждаемостта в Русия/СССР. Нестабилност по времето на първата световна война и последвалата я Октомврийска революция и спад на раждаемостта между 1928 и 1939, когато се извършва първата вълна на ускорена индустриализация. Тя е прекъсната от Втората световна война. След войната имаме растеж на раждаемостта както във Великобритания, така и в Русия, а и на други места (т.нар. baby boomers). След това обаче тенденцията за намаляване на раждаемостта се възстановява и достига до нива недостатъчни за възпроизводство на населението.
Китай не прави изключение от очертания шаблон. След неуспешен старт през 50-те индустриализацията набира скорост през 70-те години на XX век и макар и да се развива неравномерно, тенденцията към намаляване е стабилна и днес раждаемостта в Китай е една от най-ниските в света около 1.0-1.1 дете на жена.
Фигура 2 Изменение на населението на България и Китай с времето.
Фигура 3 Изменение на процента градско население на България и Китай с времето..
Друга съществена характеристика на така оформения социален процес е урбанизацията или превръщането на селяните в граждани, което отразява преместването на работната сила от селскостопанския към индустриалния труд. На Фигура 3 е показано нарастването на процента на градското население на България и Китай, където отново се вижда закъснението на последния спрямо България. Нещо повече, към настоящия момент Китай все още има да догонва по частта на градското население.
Описаните данни за Великобритания, Русия, България и Китай описват единен общ социален процес, който не зависи от икономическото и политическото устройство или културните особености на народите и се проявява във всички индустриализирани страни. Този процес се характеризира с изменение на доминиращия характер на труда от селскостопански към фабричен и урбанизация – преместване на селското население в градовете, където са концентрирани производствените мощности. Без да предоставяме данни ще споменем известния факт, че паралелно се изменя и образователната система. В частност, тя се масовизира и унифицира. Китай не прави изключение и от този процес.
Причините за демографския срив, които обичайно се изтъкват са урбанизация, образование, участие на жените в пазара на труда, разходи за деца, социални политики и прочее, но те са резултат от конкретни индивидуални решения базирани на някаква нравственост. В нея очевидно човешкият живот и оцеляването на обществото не са на първо място. Това е нравственост на егоизъм, кариеризъм, съсредоточаване върху собствената социална ценност. Ако дефинираме морала и нравствеността като правила насочени към оцеляване на обществото, то споменатата нравственост се превръща в безнравственост, която съпровожда индустриализацията и урбанизацията и именно тя е пряката причина за спада на раждаемостта. Човешката ценностна система се измества все повече към егоизъм, материализъм, хладна пресметливост, желание за превъзходство чрез материален успех и/или кариера. Човешкият живот губи значение, както на вече родените, така и на все още неродените. Човекът се отчуждава, а за едно социално животно, каквото той представлява, липсата на пълноценен контакт с другите предизвиква страдание. Всичко това води до обществен разпад, до развращаване на индивида и има негативни обществени последици, особено видни в Западноевропейските страни САЩ, но и в България и най-вече в Украйна. Доколкото в Китай също се наблюдава демографски срив, то естествено е да очакваме същите негативни последствия, макар и оцветени в културното наследство на Китай.
Източноазиатския модел на догонващо развитие
Относно икономическата система на Китай има известно неразбиране. Промъкват се дори мнения, че Китай бил комунистически, защото се управлявал от комунистическа партия. Всъщност, и тук Китай не е изключение. Той следва типична схема на икономическо догонване използвана по-рано от Япония, Южна Корея и Тайван. Тя се характеризира с авторитарно управление, например на двамата генерали Пак Чон-хи (1961–1979) и Чон Ду-хван (1980–1988) в Южна Корея, Чан Кайши (1887–1975) и сина му Чан Чин-куо (1910–1988) в Тайван и Ли Куан Ю (1923–2015) в Сингапур. Този модел на развитие се основава на държавно управление на икономиката с допускане на частна собственост. Държавата има водеща роля, като всички стратегически сектори и особено банковото дело и финансите са изцяло под неин контрол. Съществуват и планове, обикновено пет-годишни, които се налагат дори на частните фирми. Чужди заеми не са използвани, а чуждите инвестиции са ограничавани само във високотехнологични сектори. Корупцията не е изключение, а за Южна Корея е въведен термина „шуробаджанашки“ (crony) капитализъм.
Китайския политически и икономически модел на развитие се различава от Източноазиатския само по наличието на идеология – „обновения научен“ марксизъм-ленинизъм. Благодарение на него, ККП упражнява влияние в много по-голяма област на обществения живот, а икономическите успехи оправдават нейната позиция и предизвикват доверие у населението.
Анализът на споменатия тип догонващо развитие направен от австралийския икономист Джон Минс [1] изявява три етапа. Първият е етапа на усилен растеж, при който годишното нарастване на БВП е над 5%. През този етап държавата е автономна (авторитарна) и взема решения самостоятелно и изключително в полза на икономическия растеж. Както отбелязва самият Минс, такава държава сама копае гроба си, тъй като една от задачите на този растеж е създаването на мощен частен икономически сектор. С нарастването на този сектор се засилва неговото влияние върху обществото, задълбочават се противоречията между частния и обществения интерес.
Така се стига до втория етап – етапа на преход, при който правителството се оказва под натиск да разреши възникналите противоречия. В този етап са възможни размирици и нестабилност, но практиката от Южна Корея, Тайван и Мексико показва, че правителството винаги взема страната на частния капитал. Така в този преходен етап държавата губи своята автономност и решенията ѝ вече са в полза на отделна класа в обществото. За Южна Корея и Тайван този преход започва в края на 80-те и завършва с Азиатската криза от края на 90-те години на миналия век.
Третият етап е етапът на упадък. В него държавата обслужва предимно интереса на частния капитал. Политическата система е „демократична“, а икономическият растеж пада трайно под 5% годишно. “Демокрацията” е предпочитана, тъй като е лесно управляема от едрия капитал независимо дали е вътрешен или чуждестранен.
Според модела на Минс, Китай се намира в края на първия етап и/или началото на втория. Мащабът на частния сектор в Китай може да се илюстрира с няколко ключови показателя. Броят на частните предприятия към края на 2024 г. надхвърля 58 милиона, което заедно с индивидуалните предприемачи формира около 96.8% от всички стопански субекти в страната. През същата година частните предприятия са осигурили над 50% от външнотърговския обем и данъчните приходи, както и повече от 80% от градската заетост. Частният бизнес играе основна роля в укрепването на иновационния потенциал на страната, формирайки над 70% от технологичните постижения. Делът на частните компании сред високотехнологичните предприятия на държавно ниво надхвърля 92%. Световно известните компании Alibaba (Електронна търговия, Финанси (Ant Group)), BYD и Geely (Автомобилостроене), Xiaomi и Lenovo (Електроника, Компютърна техника) са частни. Следователно, частния капитал в Китай вече е международен и е набрал значителна сила, за да реши, че държавната идеология му пречи.
Обичайния път на частния капитал за превземането на държавата е корупцията, независимо дали легална – чрез лобиране, или престъпна. Парите и личното обогатяване вземат връх над партийната идея. Маркер в това отношение е безпрецедентния корупционен скандал, който се вихри в китайската армия от края на миналата година. През октомври 2025 г. стана ясно, че девет високопоставени военни са лишени от звания и изключени от Комунистическата партия. Сред тях е и генерал Хе Вейдун, който беше заместник-председател на Централния военен съвет и вторият по ранг генерал в Народно-освободителната армия. Това е първият случай от 60 години насам, в който военен от такова високо ниво е отстранен от поста си. Той и останалите офицери са обвинени в "дисциплинарни нарушения и предполагаеми тежки престъпления", свързани със службата им. Това е част от мащабна антикорупционна кампания, която се засили значително от 2023 г. насам и която Bloomberg определя като "най-голямата чистка от края на управлението на Мао Дзeдун през 1976 г.". От 2012 г. насам "милиони" са разследвани, а "стотици хиляди" са наказани. Ръстът на преследването свидетелства за наличието на някакъв проблем. Така съгласно модела на Минс следва в близкото десетилетие да очакваме „демократизация“ на Китай, която ще е по-скоро тиха и „отгоре“ отколкото революционна.
Съветският социалистически модел
С наличието на идеология и управлението на държавата от единствена водеща партия – ККП. Китай наподобява СССР. Още повече че идеологията, макар и с претенциите да бъде осъвременена и адаптирана към китайските специфики, е същата, която използваше и СССР. Разликата е в допускането на частната собственост, т.е. личното обогатяване чрез икономическа дейност.
Алтернатива на марксисткия разказ
Разглеждането на Китай от гледна точка на Съветския опит е по-сложно, тъй като изисква анализ на самата съветска система и нейния завършек, което е свързано и с демографския проблем. Съгласно класическия марксизъм, комунизмът можел да „победи“ в най-развитата икономически страна, където класовите противоречия между буржоазия и пролетариат са най-изострени. Реалността обаче показва друг вариант – социализма победи не в Западна Европа, а в изостанала Русия. Оттук и тълкуванието – СССР се проваля, тъй като производствените сили изостават, когато потребностите на населението растат. Затова Китай решава да изостави класовата борба на заден план, а да развие производствените мощности, за което е необходима частната собственост. Така Китай, както и СССР стои на западна, марксистка основа, в която битието определя съзнанието – материалното определя духовното. Състоянието на обществото се определя от производствените отношения и материално-техническата база.
Възможен е обаче и друг подход, обратен на западния, при който считаме доминиращата нравственост, а не икономическите отношения, за определяща движеща сила. Човекът, благодарение на свободната си воля по собствени решения променя жизнената си среда, вкл. социално-икономическата. Тази промяна го поставя пред морален избор, който отново води до промяна на жизнената среда и създава нужда от нов морален избор. Моралните избори се вграждат в нравствеността и така я изменят. Имаме социална система с обратна връзка. Доколкото човешките решения изхождат от доминиращата нравственост, то накъде ще тръгне обществото зависи изцяло от нея. Но тя също не е статична и може да се изменя, отново според колективната воля на хората. Съществено е, че този процес е само частично осъзнат. Законът и институциите имат влияние върху обратната връзка, което може да бъде както стабилизиращо така и дестабилизиращо, но не играят водеща роля тъй като са продукт на решения взети според доминиращата нравственост.
Религията и законът не формират нравственост, те са само отражение на доминиращата нравственост. Както пише в Библията, законът не е за праведните, защото той е в тяхната същност, законът е за онези, които са склонни към отклонения. В този смисъл религията и законът имат стабилизираща нравствеността функция, а не определяща. Когато доминиращата нравственост се изменя, религията институциите и законът са безсилни. Самите те биват изменяни.
Като типичен пример тук може да се посочи освобождаването на западноевропейците от християнската забрана да се дават заеми с лихва. За заобикаляне на това правило първо се ползват евреите, които не са християни. После лихвата се прикрива по някакъв начин, например като валутна търговия или под формата на „търговски партньорства“. Католическите богослови търсят начини да заобиколят забраната и обявяват правото на компенсация за реална загуба или пропусната печалба, докато накрая отново Калвин, обявява, че умерената лихва е допустима. Следва държавно узаконяване на лихвата. Този процес се проточва няколко века, а католическите свещеници, които трябва да следят и осъждат това явление не само наблюдават отстрани, а и участват в него. Изменената нравственост прави така, че религиозната забрана да не се спазва дълго време, докато накрая е отменена.
Отпадането на самата религия в днешните общества означава отпадане на нравствения стабилизиращ фактор. На мястото на религията се наместват обществените науки. Но бидейки „науки“ те претендират за рационалност и обективност, което изключва субективни морални оценки. Така те не поемат ролята на нравствен стабилизатор, което допринася за разпада на обществото и в крайна сметка за ниската раждаемост, т.е. за неговата физическа смърт.
В рамките на тази хипотеза демографският срив се тълкува по-горе като резултат от растяща безнравственост, т.е. на изменение на нравствеността несъвместимо с оцеляването на обществото. Действително, западното индустриално общество е световен хегемон. То не е заплашено нито от природно бедствие, нито от друго общество, нито от болести. Радва се на невиждан материален просперитет, но демографски не се възпроизвежда по очевидно вътрешни причини. От предложеният алтернативен разказ следва, че причините са нравствени.
Китай и СССР в рамките на алтернативния разказ
В рамките на тази постановка, съдейки по измененията в догмите на католицизма и протестантството, Западът поема по различен в нравствено отношение път, от този на православното християнство. Този път го води до капитализма, докато православния корен води Русия до социализма. Най-съществената разлика между християнските Запад и Изток е виждането за същността на човека. Според Запада, както обявява протестантството, човекът е непоправимо лош по своята същност, дори волята му е покварена. Според Изтока човекът е добър по своята същност, а грехът е отклонение от нея. Човек винаги може да се поправи. Конфуцианството е по-сходно с православието, тъй като смята човека за добър по своята същност или поне способен на добро – оттук стремежът и на Китай към социализъм.
Западът обаче се явява непреодолима пречка. Всяко нарушение на обичайните норми и закони се прави с цел придобиване на предимство, независимо материално или психологическо. Запада нарушава християнските норми за да получи предимство и го получава. Както местния капиталист забогатява за сметка на своите сънародници, така и западните народи забогатяват за сметка на ограбването на ресурса и земята на други народи. Първо чрез колониалната система, а после с икономическия либерализъм. Русия и частично Китай успяват да се спасят от колонизация, но въпреки това Западът създава значителен военен натиск върху тях. Те трябва да се „модернизират“ и правят това чрез копиране (форма на морален избор). Под копиране от Запада тук се разбира главно организацията на труда, която навсякъде е една и съща: 8-часов работен ден пет дни в седмицата (стандарт, въведен в индустриалните общества), тясна специализация в една област или дейност (разделение на труда по индустриалния модел), и печалбата/ефективността като основна мярка за успех.
Тези елементи, пренасят в Китай същата логика: времето и човешкият живот се подчиняват на производителността и натрупването (например практиката „996“ (72 работни часа седмично) е типичен пример с пряко отражение върху раждаемостта), което подкопава колективистичната нравственост и води до демографски срив.
Така индустриалния модел изменя жизнената среда по начин идентичен с този на Запад, тъй като западната индустриална система е създадена не за благоденствието на хората, а за натрупването на частна печалба, с която да се придобият власт и изключителност. Оттук и нравствеността се изменя в „западна“ посока, което присъединява Русия и Китай към страните с демографски срив. В частност именно това е причината за връщането на Русия и целия социалистически блок към капитализъм. Нравствената основа на социализма бе изгубена, а това неминуемо води до друга, в случая капиталистическа икономическа система. Нито социалистическите закони нито партийната идеология са способни да спрат процеса.
Нещо повече, социализмът се появява в изостаналите Русия и Китай, тъй като по това време те са селски държави и колективизмът все още е част от тяхната нравственост. Опитите да се установи социализъм в Западноевропейските държави, например Германската революция (1918–1919), „Двете червени години“ в Италия, (1919–1920) или Испанската революция (1936), не успяват, тъй като въпросните страни са вече индустриализирани и колективистичната нравственост вече е ерозирала. Днес тя е напълно унищожена, затова за социализъм не се говори, а когато се говори, се осъжда. Отговорът (моралният избор) на този тип нравственост при дълбока социална криза са фашизма, нацизма и расизма, а не социализма. По тази линия се движат Украйна, ЕС и САЩ днес.
Заплашен ли е Китай от същото развитие на събитията? Да, и то в много голяма степен. Според китайските идеолози причината за разпада на СССР не е толкова икономическа, колкото идеологическа. СССР се разпада поради недъзи на Комунистическата му партия (КПСС). Основните причини са главно в отслабване на КПСС, идеологическа ерозия, политическа либерализация, икономическа стагнация. Затова Китай залага на силна партия икономически растеж, идеологически контрол, избягване на международна изолация.
Тази позиция на Китай попада в същия капан, в който попадна и СССР. Икономическия растеж, който в още по-голяма степен копира западния модел, унищожава нравствената основа на очаквания социализъм, но ККП се надява чрез сила, включително идеология да задържи или даже да обърне движението към чист капитализъм.
Този капан също е заложен от Запада. Според споменатата протестантска догма, човекът е лош по природа. Следователно неговото естествено състояние е „война на всички срещу всички“, както пише Томас Хобс. Единственото спасение е силната държава, респективно партия или елит. Самата капиталистическа система, която се основава на частната печалба претендира да е ангажирала лошите характеристики на човека, като алчност и егоизъм, в обществено полезна дейност. Съвременният вариант на тази теза се поддържа от институционализма, който твърди, че с добри закони и институции ще се построи добро общество дори от лоши хора. Тази постановка напомня на приказката за барон Мюнхаузен, който сам се измъкнал от блатото, дърпайки се за яката.
На тази основа може да се предположи, че ККП ще бъде превзета отвътре, ще се откаже от идеологията си и ще изостави социализма. Този преход може да се окаже незабележим, тъй като дори в сегашното си състояние Китай е доста капиталистически, а в самата ККП се допускат частни собственици. Най-вероятно е този преход да стане при смяната на поколенията. Тогава, когато поколението на Си Дзинпин слезе от властта, така както се получи в СССР, ибо новото поколение ще е носител на изменена нравственост.
Накрая и Източноазиатския модел и СССР доведоха до един и същ резултат – капитализъм и „демокрация“ в западен стил. Следователно, ако двете крайности водят до един и същ резултат, защо средния път на Китай ще води до различен резултат? В математиката има такава теорема – ако един числов ред винаги е между други два и двата се схождат към дадена стойност, то и третия ще схожда към нея.
Възможности за друг изход
В последните едно две десетилетия сривът на западното общество върви с невероятна скорост. САЩ изостави Европа. Принуди я да смени зависимостта от руски енергоизточници със зависимост от американски. Но докато Русия не беше конкурент на Европа в промишлена продукция САЩ е и претендира да бъде. Управленската немощ на Брюксел във връзка с войната в Украйна е пословична, а единственото, което САЩ иска от Европа е пари, ако не за оръжие, то за инвестиции.
Самите Съединени щати под управлението на Тръмп изоставиха всякакви правни етични или идеологически прикрития и открито обявиха политика на грабеж. Първо опитаха да извиват ръцете на партньорите си с мита. Опит, който не успя. А от тази година преминаха към преки въоръжени намеси в страните със значителни залежи на нефт, които не са под тяхно влияние – първо Венецуела, после Иран. Стратегията е очевидна – САЩ се стремят да монополизират предлагането на нефт в света. Вероятно се надяват така да спрат пълзящата дедоларизация на световната търговия, както и да ударят енергийните доставки за Китай.
Това обаче са отчаяни мерки за спасяване на потъващата американска икономика, за задържане на американската хегемония. Те обаче едва ли ще помогнат. След като САЩ не успя да сломи Русия чрез Украйна, навлезе във военен конфликт с Иран, който не е ясно как ще се развие и колко дълго ще продължи. Подобни действия ще доведат не до възстановяване, а до задълбочаване на американския упадък.
Така и Европа и САЩ престават да бъдат привлекателният пример, който другите народи да следват. Същевременно отслабва и натискът на Запада чрез идеология и финансиране на опозиция и неправителствени организации. Западната идеология напълно катастрофира, а двойните стандарти по отношение на конфликтите в Украйна, Газа и Иран отвращават все повече хора. Имиджовите загуби са огромни.
За пръв път от векове независимите държави по света остават без западния пример, и с отслабващ външен натиск. Това дава възможност на Китай да избере друг път на развитие. За съжаление, това не отменя вероятността за преход, а само намалява вероятността този преход да е „демокрация“ от западен тип. Със сигурност това ще е преход, в който частния бизнес поема кормилото на ККП, а от там и на държавата. Това следва от егоистичната нравственост породена от капиталистическия начин на производство. Далечната перспектива не е по-различна от днешните Западна Европа и САЩ.
Какъвто и да бъде този преход, нравствения упадък е неизбежен, той вече е в ход и биха били необходими невероятни усилия да бъде спрян. Всъщност, както разпадът на СССР, така и Китайския възход не са нищо друго освен разпространение на западната нравственост на изток. Ако трябва да се отървем от нея би следвало да изменим капиталистическия начин на индустриално производство и на полагане на труд въобще.
Китай към момента прави стъпки в такава насока. От 2021 г. насам правителството официално обяви 996 за незаконна практика (решение на Върховния народен съд), а кампанията „общ просперитет“ цели ограничаване на „безпорядъчното разрастване на капитала“ и намаляване на вътрешната конкуренция, която изтощава младите хора. През 2025–2026 г. някои големи компании (напр. в платформи като Xiaohongshu) започнаха да премахват системата на работа всяка втора седмица без почивка, а официалната пропаганда все по-често говори за „по-добър баланс между работа и живот“ и „качество на живота“ над чист растеж. Тези мерки показват, че ККП осъзнава опасността от прекомерното подчинение на производителността и се опитва да я ограничи, макар и с променлив успех. Точно това всъщност е конфликтът, който за Минс бележи етапа на преход и който не е ясно как ще се разреши в Китай.
Съвременното развитие на средствата за производство вероятно позволяват различна организация на труда и Китай тук има водещи позиции. Но това предполага отказ от самия капитализъм – идея, която дори в Русия е непопулярна. Още по-радикално – изисква се отказ от самия икономически растеж, тъй като той е основния продукт на капитализма. Икономическият растеж е породен от конкуренцията между самите капиталисти за забогатяване – ако бизнесът не расте изпадаш от пазара и изчезваш. Точно това състезание е пренесено на национално ниво. След като веднъж западният военен натиск и икономическа конкуренция са преодолени, новият хегемон, Китай, заедно с Русия би могъл да прекрати състезанието, да премахне конкуренцията и действително да установи нов по-справедлив световен обществен ред, в който отново ще е привлекателно да имаш деца.
Необходимо е да се разбере, че западните обществени науки са предназначени за утвърждаване именно на западния обществен и икономически ред. Те не са обективни, най-малкото защото утвърждават една линия на нравствено развитие, която започва с католицизма и преминава през протестантството за да достигне до днешния атеизъм. Основната характеристика на тази линия е утвърждаването на вярата в лошата същност на човека, която представлява самоизпълняващо се пророчество и води до нихилизъм мизантропия, упадък и безнравственост. В този смисъл Русия и Китай трябва да търсят корените за промяна в своето собствено нравствено наследство: Русия в православието, Китай в Конфуцианството. Това означава дори отказ от марксизма.
Вярно е обаче, че разпада на Запада и приключването на неговата хегемония отварят възможност дори за такъв ход на развитие. Докато военния натиск на САЩ спадне до безопасно за Русия и Китай ниво, ще измине поне десетилетие и тук въпросът е ще издържи ли китайската идеология и китайското желание за социализъм до този момент. Времевият прозорец може да се окаже много малък, а може и вече да е затворен.
Заключение
Въз основа на разгледаните процеси може да се предположи, че развитието на Китай се вписва в по-широк исторически модел, в който индустриализацията и демографския срив вървят ръка за ръка. Този модел е отдавна известен, но в неговото описание и разбиране обикновено липсва нравствено-етичната компонента. Това е така поради претенцията на обществените науки за обективност, която изключва морални оценки. Но решенията на индивида, включително икономическите, са резултат от неговата нравственост, която е обвързана с морални оценки.
В един алтернативен подход, при който в основата на общественото развитие стоят не стопанските отношения, а нравствеността може да даде обобщаващо виждане за развитието на западното християнство, довело до капитализма, като пълзяща безнравственост, чийто апогей са днешните ЕС и САЩ, и чийто основен резултат освен научно-техническия прогрес е и демографския колапс.
Незападните държави, като Русия и Китай, отстояват своята независимост, но с цената на копиране на западният индустриален модел. С това те пренасят и онази безнравственост, която го съпровожда и също попадат в капана на демографския колапс независимо, че са социалистически страни. Проблемът не е в политическото устройство или културното наследство, а в самия начин на полагане на труд в модерното индустриално общество, чиято цел е икономически растеж, а не благоденствие. Именно по тази причина историческия шаблон на индустриализация и демографски срив е приложим за почти всички индустриализирани страни независимо от политическо устройство и културно наследство.
В рамките на тези разсъждения вероятността Китай да изостави социалистическите идеи е много голяма, тъй като подобно на СССР чрез икономическото развитие по западен модел унищожава нравствената основа необходима за един бъдещ социализъм. На практика, макар и необходима, индустриализацията както на СССР/Русия, така и на Източноазиатските страни и Китай не е нещо ново, а пренасяне на Запада на изток. Оттук, резултатът, който Китай би получил е същият, който се получи в Западна Европа, САЩ и Русия.
Въпреки това, разпадът на Запада и залязването на неговата хегемония вече би трябвало да действат не като пример за подражание, а като предупреждение, че ако хода не се измени, ще настъпи същия резултат вече в азиатски мащаб.
Важно е да се подчертае още веднъж, че е необходимо изменение на самия индустриален модел, на начина на полагане на труд и на целта на този труд. За това е необходимо преразглеждане на текущия мироглед, който в основата си е западен. И ако западния мироглед повтаря догмите на протестантството, то новия мироглед би трябвало да се построи върху остатъците от местната нравственост – православие, конфуцианство и т.н. Това би отворило нови възможности пред Китай, Русия, а и много други народи.
- John Minns, The politics of developmentalism. The Midas States of Mexico, South Korea and Taiwan, Palgrave, 2006